Р Е Ш Е Н И Е    1387

 

Номер   1387

Година   19.03.2019

Град Разлог

 

Районен Съд - Разлог  

 

В публично заседание в следния състав:

 

Председател:

Румяна Запрянова

Секретар:

Катя Полежанова

 

Като разгледа докладваното от гражданско дело

 

номер

20181240100289

по  описа  за

2018

година

 

Производството е образувано по иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, предявен от М.Г.З., ЕГН*, с адрес в Г.П., У.„В.Л.“№15, .1, а.4 и съдебен адрес в Г.Б., У.„Т.А.№2, В. .1, А., против В.Г.З., ЕГН*, с адрес в с.В., О.П., У.„И.М.”№9.

В исковата молба ищецът твърди, че той и ответникът са наследници по закон (синове) на Г.И.З., ЕГН*, б.ж. на с.М., О.Б., починал на 17.03.2017 г. Приживе наследодателят им е притежавал следните недвижими имоти: поземлен имот с идентификатор 47857.102.172 и находящите се в същия имот постройки с идентификатори 47857.102.172.1, 47857.102.172.2, 47857.102.172.3, 47857.102.172.4 по КК на с.М., О.Б.. Собствеността върху поземления имот Г.З. и съпругата му Р.З. са придобили в режим на съпружеска имуществена общност въз основа на договор за покупко-продажба, оформен с нотариален акт №86, том II, нотариално дело №591, с вх. рег. №584 от 25.09.1972 г. по описа на Нотариалната служба при Рг.РС. Сградите са построени от наследодателя на ищеца и съпругата му и те са станали техни собственици по приращение. Съпружеската имуществена общност е прекратена с прекратяването на брака между Г.З. и Р.З.. Със споразумението, с което е прекратен брака, съпрузи са се договорили, че след прекратяването на брака изключителен собственик на процесните имот и сграда ще бъде Г.З.. След откриване на наследството на Г.З. всеки един от тримата му наследници по закон – ищецът, ответникът и И.Г.З. са придобили по 1/3 ид. част от притежаваните от наследодателя им недвижими имоти.

Според твърденията на ищеца, след смъртта на общия им наследодател, ответникът В.З. се е снабдил с констативен нотариален акт №139, том III, рег. №4296, нотариално дело №509 по описа за 2017 г. на нотариус К.М., рег. №061 и район на действие – Рг.РС, с който е признат за собственик, на основание давностно владение, на сгради с идентификатори 47857.102.172.1 и 47857.102.172.4 по КК на с.М., О.Б.. Ищецът твърди, че по този начин ответникът е отказал да признае правото на собственост, по силата на общо наследствено правоприемство, върху посочените две сгради на останалите наследници на Г.З.. Ищецът оспорва правото на собственост на В.З., придобито на основание давностно владение и удостоверено с посочения констативен нотариален акт.

С тези обстоятелства М.З. обуславя правния си интерес от предявяването на иск за признаване за установено по отношение на ответника В.З., че е собственик на 1/3 ид. част от сгради с идентификатори 47857.102.172.1 и 47857.102.172.4 по КК на с.М., О.Б., както и на искане за отмяна на констативен нотариален акт №139, том III, рег. №4296, нотариално дело №509 по описа за 2017 г. на нотариус К.М., рег. №061 и район на действие – Рг.РС.

С исковата молба М.З. представя писмени доказателства.

В съдебно заседание ищецът, лично и чрез процесуалния си представител, поддържа предявените искове и направените доказателствени искания. Във връзка с възраженията на ответника и указанията, дадени с доклада по делото ангажира допълнително гласни и писмени доказателства.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът, чрез процесуалния си представител, оспорва предявените искове. Твърди се в отговора, че наследодателят на страните по делото Г.З. е предоставил на ответника правото да изгради в притежавания от него имот двете процесни сгради с идентификатори 47857.102.172.1 и 47857.102.172.4. От момента на построяването на сградите през 1997-1998 г., те се ползват единствено и само от ответника със знанието и без противопоставянето, както на бащата на страните по делото Г.З., така и на ищеца М.З.. В.З. твърди, че в продължение на 20 години е упражнявал постоянно, непрекъснато, явно и спокойно владение върху процесните имоти, поради което ги е придобил на основание давностно владение, за което се е снабдил и с констативен нотариален акт. Общият наследодател Г.З., към момента на смъртта си, не е бил собственик на двете сгради, поради което същите не са преминали в патримониума на неговите наследници.

С отговора ответникът ангажира писмени и гласни доказателства.

В съдебно заседание В.З., лично и чрез пълномощника си, поддържа направените с отговора възражения и доказателствени искания. Моли допълнително за събирането на писмени доказателства.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства, съобразно разпоредбата на чл.235 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Недвижим имот с идентификатор 47857.102.172, находящ се в с.М., О.Б., е придобит въз основа на деривативен придобивен способ – договор за покупко-продажба, оформен в нотариален акт №86, том II, нотариално дело №591, с вх. рег. №584 от 25.09.1972 г. по описа на Нотариалната служба при Рг.РС, по силата на който прехвърлителятТрудово-кооперативно земеделско стопанство „Д.“, с.М., чрез пълномощник – А. И.П. прехвърля собствеността върху имота на Г.И.З. и Р.М.З. срещу сумата от 150.00 лв.

Към момента на извършване на прехвърлителната сделка, приобретателите са били в състояние на граждански брак, сключен с акт №488 на 25.10.1969г., в Г.П.. С Решение на PС-Перник от 26.01.1993 г. по гр. дело №4088 по описа за 1992 г. Г.И.З. и Р.М.З. прекратяват съществуващата брачна връзка помежду им чрез развод поради дълбоко и непоправимо разстройство на брака. В бракоразводното производство страните сключват споразумение, което да уреди имуществените им отношения по повод прекратяването на брачната връзка. С точка втора от утвърденото от съда споразумение имотът, предмет на настоящия спор, намиращ се в с.М., е поставен в дял на Г.И.З..

Не се спори между страните по делото и от съдържанието на скица №15-423450 от 31.08.2017 г. (л. 115 от делото) се установява че имотът, описан в нотариален акт №86, том II, нотариално дело №591, с вх. рег. №584 от 25.09.1972 г. по описа на Нотариалната служба при Рг.РС е идентичен на имот с идентификатор 47857.102.172 по сега действащата КК.

Съгласно представена по делото справка по КК, издадена от АГКК, по отношение на поземлен имот с идентификатор 47857.102.172, намиращ се в с.М., о.Б., о.Б., към дата 04.02.2018 г. на територията на въпросния поземлен имот съществуват четири постройки, представляващи недвижими имоти с идентификатори, както следва: 47857.102.172.1, 47857.102.172.2, 47857.102.172.3, 47857.102.172.4.

Страните по настоящото производство не оспорват гореизложените факти, като спор не съществува и по отношение на недвижими имоти с идентификатори 47857.102.172.2 и 47857.102.172.3. Въпросните две сгради са построени през периода 1976-1978 г. и безспорно са били собственост на Г.И.З. към момента на неговата смърт – 17.03.2017 г., съгласно Акт за смърт №0364/18.03.2017 г., и никоя от страните не твърди друго.

Спорните недвижими имоти с идентификатори 47857.102.172.1 и 47857.102.172.4 са построени по-късно, съгласно събраните гласни доказателства по делото, в периода между 1992 г. и 1998 г. За изграждането на двете постройки няма издадени строителни книжа. Лисват и други писмени доказателства, които с категоричност да установяват момента на построяването им. В исковата молба ищецът твърди, че строежът е извършен през периода 1997-1998 г., според твърденията на свидетеля Р.З., строежът е завършен през 1997 г., а според свидетеля Б.С., строителните дейности са извършвани през 1995-1996 г.

Съгласно представените от нотариус К.М., рег. №061 и район на действие – Рг.РС заверени преписи от всички материали, съдържащи се в нотариално дело №509 по описа на 2017 г., става ясно, че след смъртта на Г.И.З., на 04.12.2017 г., В.Г.З., ответник по настоящото производство, подава заявление до нотариус М., в което твърди, че е собственик на спорните имоти с идентификатори 47857.102.172.1 и 47857.102.172.4, на основание придобивна давност, като желае да му бъде издаден констативен нотариален акт по реда на чл.587, ал.2 от ГПК. Съгласно твърденията на тримата свидетели, сградите са строени в периода 1992-1994 г. от В.З.. По реда на производството по чл.587, ал.2 от ГПК, е издаден Нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот по давностно владение №139, том III, рег. №4296, по дело №509 от 2017 г.

При така установеното от фактическа страна, съдът намира предявените искове с правна квалификация чл.124, във вр. чл.537, ал.2 от ГПК за допустими, а по същство – основателни, предвид следните доводи:

Правният интерес на ищеца произтича от това че той, ответникът – В.Г.З., както и И.Г.З. се явяват н-ци на общ наследодател – Г.И.З., съгласно представено по делото Удостоверение за наследници с изх. №06 от 28.02.2018 г. С оспорването собствеността на В.З., оборване на легитимиращото действие на констативния нотариален акт и установяване на факта, че спорните недвижими имоти са били част от наследствената маса, ищецът цели внасяне на сигурност и яснота при уреждане на по-нататъшните отношения между наследниците по повод делба на общата наследствена маса.

Съгласно Тълкувателно решение №11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. №11/2012 г., ВКС, ОСГК, нотариалният акт, издаден по реда на чл.587 от ГПК, се ползва с доказателствена сила по смисъла на чл.179, ал.1 от ГПК по отношение на извършените от нотариуса действия, че е издаден от въпросния нотариус, на посоченото в него време и място, че са представени описаните документи, взети са показанията на разпитаните свидетели, издадено е постановление от нотариуса, с което се признава собствеността на молителя по реда на въпросното охранително производство. Тези факти се ползват с материална доказателствена сила по отношение на всички и могат да бъдат оборени само чрез оспорване истинността на нотариалния акт, като писмено доказателство по реда на чл.193 от ГПК. Въпреки това, според ВКС, следва да се държи сметка за особеностите на това производство. По отношение на него дейността на нотариуса не е свидетелстваща, а, по изключение е решаваща, като констатацията за принадлежността на правото на собственост „представлява правен извод на нотариуса, а не удостоверен от него факти, и поради това е извън доказателствената сила на документа нотариален акт, определена по смисъла на чл.179, ал.1 ГПК“. Въпреки съставянето и наличието на този констативен нотариален акт, константната практика на ВКС е еднопосочна и категорична – „тъй като нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен спор, то нотариалният акт по чл.587 от ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорен от всяко лице, което има интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Легитимиращото действие на този вид нотариални актове се изразява в това, че направеният, по реда на това производство, от нотариуса извод за собствеността на недвижимия имот се счита за верен до доказване на противното. В такива случаи, според ВКС, „при оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл.193 ГПК“.

Фактическият състав на придобнивната давност, уредена в чл.79, ал.1 от ЗС, включва непрекъснато владение на недвижим имот за период от 10 години. Владението, като упражняване на фактическа власт, е уредено в чл.68 от ЗС. За да е налице фактическият състав на придобивната давност, се изисква наличието, освен на обективния елемент на владението (corpus) – упражняването на фактическа власт, и на субективен елемент (animus) – намерение да се свои имота. Обективният елемент на владението изисква то да бъде осъществявано по следния начин – явно, постоянно, непрекъснато, спокойно и несъмнено владение. Владението е явно, когато владелецът е демонстрирал намерението си да държи вещта като своя, а не да упражнява фактическа власт, прикривайки намерението си пред действителния титуляр на вещното право. Също така, владението трябва да е несъмнено  да няма съмнение за наличието на който и да е от двата основни признака от чл.68, ал.1 ЗС (обективен и субективен), за да може да бъде признато качеството на владелец на дадено лице.

Във връзка с твърденията на страните относно фактическата власт, като неразделна част от фактическия състав на придобивната давност, както следва:

1) ищецът по настоящото производство навежда аргументи, че преди да предприеме действията по издаването на констативния нотариален акт, В.З. по никакъв начин не е обективирал спрямо Г.З., докато е бил жив, а и спрямо неговите наследници, след като е починал, че упражнява фактическа власт с намерение за своене на въпросните два имота, предмет на настоящия спор;

2) ответникът от своя страна твърди, че му е предоставено правото да изгради двете сгради от неговия наследодател – Г.З., чрез устно споразумение, като не отрича факта, че няма валидно учредено, според изискванията на закона, право на строеж, като се позовава на това, че от момента на построяване на сградите, ги е владял като свои и след изтичане на законоустановения срок, придобил по давност.

От съществено значение за горните твърдения на страните, свързани с позоваването и отричането на придобивна давност в отношенията помежду им, в качеството им на сънаследници, е основанието, на което един от тях е започнал да упражнява фактическата власт върху спорния имот. В този ред на мисли, релевантно е произнасянето на ВКС в Решение №32/08.02.2016 по дело №4591/2015 на ВКС, ГК, I г.о., където се твърди, че „ако приживе едно лице е предало владението върху недвижим имот другиму, следва да се приеме, че последният установява самостоятелна фактическа власт върху имота с намерението да придобие собствеността от този момент“. От решаващ характер по отношение на възникналия спор е правното значение на твърдяната от ответника договорка с общия им наследодател – Г.З.. В тази връзка, практика на ВКС и по конкретно –  Решение №20 от 23.07.2018 г. по Г. д. №1377/2017 г., ВКС, Г.к., II г.о. гласи, че „съществуващата уговорка на наследодателя с някой от близките му, а след смъртта му наследници по закон, съставлява не само действието по предаване на фактическата власт, но и предоставяне възможността да се позове на презумпцията, че от този момент упражняващият фактическата власт на чуждия имот владее за себе си“. В този смисъл е и Решение №3 от 25.01.2016 г. по Г. д. №3973/2015 г., ВКС, Г.к., I г.о.,

Наличието или отсъствието на уговорка, която да породи правните последици, описани в практиката на ВКС, изложена по-горе, следва да се преценява съобразно индивидуалните особености на всеки конкретен казус. Съгласно събраните по делото доказателства, относими към договорката между наследодателя и наследниците, както и доказателствените средства, които ги възпроизвеждат, а това са свидетелски показания на допуснатите до разпит свидетели – В.У., Ц.С., Б.С. и Р.З., както и от приетия и приобщен по делото доказателствен материал, съдържащ се в прокурорска преписка №1649/2017г. по описа на РП-Р. и по-конкретно – обяснение от М.Г.З., намиращо се на л.21 от прокурорската преписка, приложена по делото, съдът достига до извода, че в случая по настоящото производство не е налице уговорка между наследодател и негов близък (след смъртта му – наследник по закон) по смисъла на гореизложената практика на ВКС.  Твърденията на страните се отнасят до гласно изразени приживе от общия им наследодател – Г.З. намерения за обективно неосъществено разпределяне на имотите му и относно начина на разпределянето им между тримата му сина, с цел да избегне бъдещи спорове между тях в качеството им на наследници. За това можем да съдим от доказателствата по делото, описани по-горе, които сочат, че въпросните имоти с идентификатори 47857.102.172.1 и 47857.102.172.4 са били предназначени за В.З., но с целта да се създаде такова положение между него и другите двама наследници по закон – И. и М.З., че В. да не предявява претенции по отношение на имотите с идентификатори 47857.102.172.2 и 47857.102.172.3. Това изявление на починалия Г.З. е безспорно доказано, съобразно събрания по делото доказателствен материал – свидетелски показания на Р.З., както и приложените материали по прокурорска преписка №1649/2017г. по описа на РП – Разлог, тълкувани поотделно и заедно с наведените от страните аргументи и другите доказателства, събрани по делото. Тълкувайки уговорката между В. и баща му – Г.З. през призмата на предвиденото разпределение на имотите между тримата братя, тя се явява напълно несъвместима със създаденото впоследствие правното положение между наследниците, съществуващо и в момента, и не може към нея да се прикрепят правните последици на уговорка по смисъла на Решение №32/08.02.2016 по дело №4591/2015 на ВКС, ГК, I г.о.

Въпросното разпределяне е било възможно да се случи, докато Г.З. е бил жив по реда на някой от изчерпателно уредените в закона способи – делба-дарение, делба завещание или чрез отделни завещателни разпореждания в предвидената от чл.23 от ЗН форма – нотариално или саморъчно. Нещо повече, в закона не е предвиден ред, извън гореспоменатите, които се явяват неосъществими след настъпване на смъртта на наследодателя, по който да се изпълни желаното от него разпределяне на имотите. Неговата воля, облечена в предписаната от закона форма, не може да бъде заместена нито от съдебен акт, нито от волята на наследниците му. Същите правни последици могат да бъдат постигнати единствено при осъществяването на последваща делба между наследниците, като въпросните имоти бъдат поставени в дял на всеки един от тях в съответствие с постигнатата уговорка.

Във връзка с всичко установено до тук, съдът достигна до заключението, че след като не е налице уговорка по смисъла на Решение №20 от 23.07.2018 г. по Г. д. №1377/2017 г., ВКС, Втори състав, Г.о., то фактическата власт върху спорните имоти не е преминала във В.З., като не му е била предадена приживе от неговия наследодател – Г.З..

Относно наведените от ответника твърдения в отговора на исковата молба, че по отношение на придобивната давност няма значение начина на установяване на владението и наличието на основание за това, съобразно събраните доказателства, и по-конкретно – свидетелските показания, събрани в съдебно заседание от 05.12.2018 г., не е изразено единодушно твърдение относно това кой е построил „новата къща“ – имоти с идентификатори 47857.102.172.1 и 47857.102.172.4, както и кой е владял сградите след построяването им. Част от свидетелите твърдят, че строежът е извършван преимуществено от ответника, като Р.З. твърди, че другите и синове – ищецът М. и И.З.и не са му помагали. Свидетелят У. твърди, че строежът е извършен от починалия баща – Г.З., а свидетелят Саизов твърди, че е виждал М. да помага на В. в строителните дейности. Не е изяснен фактът кой е построил къщата. От дадените свидетелски показания, също не може да се направи категоричен извод, че преди 2017 г. някой от синовете на Г.З. е владял по такъв несъмнен начин, че да отрече правата на баща си по отношение на спорните имоти – съгласно практиката на ВКС, признакът несъмненост на владението се преценява в контекста на поведение на владелеца спрямо собственика на вещта – Решение №238 от 11.04.2000 г. по Г. д. №1031/1999 г., I г.о. на ВКС, в което е прието, че владението е явно и несъмнено, когато владелецът манифестира поведение, което не оставя никакво съмнение, че той упражнява фактическата власт за себе си. Според събраните по делото доказателства, приживе на Г.З., той и тримата му сина са имали достъп до имотите с идентификатори 47857.102.172.1 и 47857.102.172.4, като съобразно твърденията на свидетелите по извършената от Нотариус К.М. обстоятелствена проверка, в процедурата по издаване на констативен нотариален акт по чл.587, ал.2 от ГПК, става ясно единствено, че парцелът е бил собственост на бащата на ищеца и ответника – Г.З. и в качеството си на наследник, В.З. упражнява еднолично и самостоятелно фактическа власт върху спорните имоти в периода след смъртта на Г.З., но не и за периода преди това.

Нещо повече, самият факт на обитаване на въпросните сгради от В.З., сам по себе си, също като фактът, произтичащ от твърденията на свидетелите, че другите двама братя осъществяват фактическа власт върху „старата къща“, под което се имат предвид имотите с идентификатори 47857.102.172.2 и 47857.102.172.3 не е достатъчен, за да обоснове наличието на владение по реда на чл.68 във вр. 69 от ЗС, като съвкупност от обективен и субективен признак, с прикрепените от закона последици към него и по-конкретно, разглеждано като начало на текучеството на давностния срок по чл.79, ал.1 от ЗС. Преимущественото обитаване на сградата не е задължително да води и не винаги е равнозначно на владение по смисъла на ЗС. Поради направеното от съда заключение, въз основа на казаното дотук, за отсъствието на признака несъмненост, съобразно събраните по делото доказателства, може да се направи изводът, че при така установените факти В.З. не е осъществил фактическия състав на оригинерния придобивен способ по чл.79 от ЗС – придобивна давност, докато Г.З. е бил жив. Впоследствие, след смъртта на Г.З., придобиването на фактическата власт върху имота е несъмнено, като свидетелство за намерението на В. да свои наследствения имот представлява и самото производство по издаване на констативен нотариален акт. Въпреки това, този факт е ирелевантен по настоящия спор, тъй като изминалото време не е достатъчно, за да попадне в хипотезата на чл.79 от ЗС и не удовлетворява фактическия състав на придобивната давност.

Съобразно изложеното по-горе, с момента на настъпването на смъртта на Г.З. –  на 17.03.2017г. се свързва откриването на наследството му и правните последици от това – определяне на състава на наследствената маса, кръга на годните наследници и приложимия по отношение на наследственото правоприемство действащ закон. Наследствената маса представлява съвкупността от всички прехвърлими и наследими имуществени права, които са били част от имуществото на наследодателя към момента на смъртта му. Съобразно разпоредбата на чл.1 във вр. с чл.5 и чл.9 от ЗН, по силата на общо наследствено правоприемство по закон, негови наследници се явяват тримата му сина – В., М. и И., при равни части от наследствената маса – чл.5, ал.1, във вр. чл.9, ал.1 от ЗН. В тази връзка, спорните имоти с идентификатори 47857.102.172.1 и 47857.102.172.4 са били част от наследствената маса, като всеки от н-ците по закон притежава равна ид. част, възлизаща на 1/3 от правото на собственост върху тях, с оглед на това, че делба към момента не е осъществена.

По отношение на искането за отмяна на нотариален акт №139, том III, рег. №4296, нотариално дело №509 по описа за 2017 г. на нотариус К.М., рег. №061 и район на действие – Рг.РС, с който В.З. е признат за собственик на основание давностно владение на сгради с идентификатори 47857.102.172.1 и 47857.102.172.4 по КК на с.М., О.Б., съгласно ТР №3 от 29.11.2012г. по тълк. д. №3/2012г., ВКС, ОСГК, „лице, което претендира правото на собственост, признато с констативния нотариален акт, може по исков път да установи несъществуването на установеното с този нотариален акт право“. ВКС постановява, че „отмяната на констативния нотариален акт на това основание винаги е последица от постановяването на съдебно решение, с което се признават правата на третото лице“. Случаят по настоящото производство е именно такъв – ищецът М.З., при условията на пълно и обратно доказване установи пред съда, че е съсобственик при дял 1/3 ид. части от правото на собственост върху двата имота, предмет на спора.

Въз основа на установеното, а именно, че В.З. не е придобил спорните имоти по силата на придобивна давност, този иск се явява основателен и констативният нотариален акт следва да бъде отменен по реда на чл.537, ал.2 в частта, в която се признава собственост на последния върху идеалните части, принадлежащи на ищеца по настоящото дело.

Предвид изложеното, предявеният иск следва да бъде уважен, като основателен, а на ищеца следва да бъдат присъдени направените съдебно-делови разноски в размер на 1`133, 39 лв., както следва: държавна такса в размер на 133,15 лв., държавна такса за вписване на ИМ – 10.00 лв., държавна такса за издаване на съдебно удостоверение за вписване – 5.00 лв., държавна такса за издаване на съдебно удостоверение за снабдяване с данъчна оценка на процесните имоти – 5.00 лв., държавна такса за издаване на съдебно удостоверение за снабдяване със скици на процесните имоти – 5.00 лв., такса за снабдяване с данъчна оценка на процесните имоти – 25.00 лв., такси за справки в КАИС – 4.00 лв., държавна такса за снабдяване със скици за въпросните имоти – 61,90 лв., такса за издаване на удостоверение за идентичност – 12.00 лв., такса за снабдяване с препис от нотариален акт №86, том II, дело №591 от 1972 г. – 2,20 лв., адвокатско възнаграждение – 600.00 лв., командировъчни разходи на адвокат – 262,27 лв. и пощенски разходи от 7,87 лв.

Водим от горното и на основание чл.235 от ГПК, съдът

 

Р  Е  Ш  И :

 

По иска с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, предявен от М.Г.З., ЕГН*, с адрес в Г.П., У.„В.Л.”№15, . 1, а.4, против В.Г.З., ЕГН*, с адрес в с.В., О.П., У.„И.М.”№9, ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че М.Г.З., с ЕГН*, е собственик на основание наследствено правоприемство от Г.И.З., ЕГН*, починал на 17.03.2017 г., на 1/3 ид. част от сграда с идентификатори 47857.102.172.1, със застроена площ 48 кв. м. и предназначение жилищна сграда, и сграда с идентификатор 47857.102.172.4, със застроена площ 12 кв. м. и предназначение селскостопанска сграда, и двете, разположени в имот с идентификатор 47857.102.172, при съседи на поземления имот: 47857.102.389, 47857.102.400, 47857.102.174, находящи се в с.М., о.Б..

ОТМЕНЯ, на основание чл.537, ал.2 от ГПК, констативен нотариален акт №139, том III, рег. №4296, нотариално дело №509 по описа за 2017 г. на нотариус К.М., рег. №061 и район на действие – Рг.РС, в частта, с която В.Г.З., ЕГН*, е признат за собственик, на основание давностно владение, на сгради с идентификатори 47857.102.172.1 и 47857.102.172.4 по КК на с.М., О.Б., о.Б., над размера от 1/3 ид. част от сградите.

ОСЪЖДА В.Г.З., ЕГН*, с адрес в с.В., О.П., У.„И.М.”№9, ДА ЗАПЛАТИ на М.Г.З., с ЕГН: *, с адрес в Г.П., У.„В.Л.”№15, .1, а.4 съдебно-делови разноски от 1`133, 39 лв. по настоящото производство.

Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба, подадена чрез Рг.РС до Бл.ОС в двуседмичен срок, считано от датата на връчването му на страните.

 

Районен съдия:…………………………………………….