Р Е Ш Е Н И Е    2199

 

Номер   2199

Година   10.05.2019

Град Разлог

 

Районен Съд - Разлог  

 

В публично заседание в следния състав:

 

Председател:

Велина Полежанова

Секретар:

Катя Полежанова

 

Като разгледа докладваното от гражданско дело

 

номер

20171240100735

по  описа  за

2017

година

 

Производството по делото е образувано по иск, предявен от Б.Г.Р., ЕГН* от Г.Р., У.„Б.р.”№12, Ч. А.Б., със съдебен А.: Г.Б., У.„Т.А.”№4, .2, против Г.П.Н., ЕГН*, от С., о.Р..

Ищцата твърди, че е надарена от Г.К.П. и П.И.П. с недвижим имот, представляващ ДВОРНО МЯСТО с пл.№183 от плана на с.Г. от 1929 г., целия с площ 1836.35 кв.м., при съседи: К.Б., Г.И.П. и път. След като стартира процедура по нанасяне на имота по новия селищен план, установява, че посоченият имот е отразен в новия план на селото като УПИ XIV, пл. №286  и част от УПИ XIII, пл. №285 и двата в кв.29, както и че УПИ XIII – 285 е отразен на името на ответника.

С горното ищцата мотивира правния си интерес от предявяване на настоящия иск, като претендира да бъде признато за установено по отношение на ответника, че тя е собственост на 314 кв.м. от УПИ XIII, пл. №285, кв.29, целият с площ от 878 кв.м., при съседи: УПИ XIV-286, УПИ XII – 284,  от УПИ II – 278, УПИ  III – 279,  и улица.

С исковата молба не се претендират сторените по делото разноски.

В срока по чл.131 от ГПК, ответникът представя писмен отговор, с който оспорва допустимостта и основателността на иска. Твърди, че притежава 9/10 ид. части от имота, в който се намира процесната част като 8/10 ид. части са придобити от него въз основа на договор за дарение срещу издръжка и гледане, а останалата 1/10 е придобил по силата на договор за покупко-продажба. Заявява, че правата върху процесните 314 кв. м. е придобил по силата на регулационно процедура по уреждане на продаваеми места по регулация при приложението на регулационния план на с.Г. от 1991 г.. Алтернативно заявява, че тези 314 кв. м. е придобил по давност за периода от приложението на регулационния план на с.Г. – 1991 г. до настоящия момент – 2017 г. като присъединява владението на УПИ на праводателя му.

Прави възражение за нищожност на извършеното в полза на ищцата дарение, тъй като към момента на извършване на същото за с.Г. е действал регулационният план от 1929 г., по който за процесното дворно място са отредени два парцела – парцел X и парцел IX. Горното прави разпореждането лишено от предмет, респ. нищожно.

След изтичане на едномесечния срок за отговор съдът е насрочил открито съдебно заседание. В хода на съдебното дирене са събрани писмени и гласни доказателства. Назначена е и съдебно-техническа експертиза.

Съдът след преценка на събраните в производството доказателства по реда на чл.235 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Въз основа на твърденията, изложени в обстоятелствената част на исковата молба и като изходи и от петитума на същата, съдът квалифицира предявения от ищцата положителен установителен иск като такъв с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК. Такава е квалификацията на иска на ищцата и в изложения в хода на съдебното дирене по реда на чл.146, ал.1 от ГПК доклад по делото, неоспорен от страните по делото.

От преценката на ищеца/ищците зависи в какъв обем да потърси/ят искова защита и в зависимост от това да предяви/ят положителен или отрицателен установителен иск по смисъла на чл.124, ал.1 от ГПК.

В настоящия случай ищцата иска да се установи по отношение на ответника, че е собственик на реална част с площ от 314 кв.м. от процесния УПИ XIII, пл.№285, в кв. 29 по плана на с.Г., о.Р., о.Б., целия с площ от 878 кв.м., при съседи: УПИ XIV-286, УПИ XII-284, УПИ II-278, УПИ III-279 и улица.

Предявеният иск е допустим, тъй като предмет на установителен иск за принадлежността на правото на собственост може да бъде както реална част от неурегулиран поземлен имот, така и реална част от урегулиран поземлен имот и ако границите на претендиралата реална част не са материализирани на място и имотът не е нанесен като самостоятелен в действаща кадастрална карта или ПУП, тези граници могат да бъдат определени Ч. описанието им и с помощта на вещо лице в хода на разглеждане на делото /В този смисъл разрешение е дадено в решение №254/21.05.2010 г. по Г.д.№4/2009 г. на I г.о. на BKC/. Обстоятелството, че ищцата и ответникът притежават в съсобственост ид. част от този имот, не обуславя извод за недопустимост на иска, тъй като съсобствениците при предявяване иск за собственост /осъдителен или установителен/ не само не са необходими задължителни другари, но са и обикновени другари. Възможна е хипотезата на предявяване на установителен или осъдителен иск за собственост или негаторен иск само срещу един от съсобствениците - този, който оспорва правата на ищеца - съсобственик и спрямо когото ищецът - съсобственик има правен интерес да установи със сила на присъдено нещо правата си в съсобствеността /Решение №221 от 05.06.2012 Г.Г.д.№1190 от 2011 г. на  I г.о. на ВКС/. По тези искове съсобствениците не са необходими другари по смисъла на чл.216, ал.2 от ГПК, тъй като нито с оглед естеството на спорното правоотношение, нито по разпореждане на закона е нужно решението на съда да бъде еднакво спрямо всички съсобственици. Нещо повече, ищцата претендира установяване размера на правата си не от съсобствения между нея и ответника имот, а от съседния, който е лична нейна собственост и част от който попада върху процесното съсобствено УПИ, като твърди, че ответникът неоснователно се легитимира като собственик на спорната реална част от УПИ. Същата като съсобственик в това УПИ не е задължителен другар на ответника. В този смисъл ищцата не е едновременно ищец и ответник по делото, както се твърди в отговора на исковата молба и не е налице нарушаване на активната и пасивна легитимация на страните, като предявеният от ищцата иск е допустим.

Неоснователно е и другото наведено от ответната страна твърдение за недопустимост на иска поради това, че се касае за спор за материално право, който следвало да бъде разрешен със специалния иск по чл.53, ал.2 ЗКИР, респ. чл.54, ал.2 от ЗКИР. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение №8 от 23.02.2016 г. по тълк.д. №8/2014 г. на ОСГК при ВКС, е допустим иск за собственост на реална част от поземлен имот, когато тази част неправилно е заснета в кадастралния план като част от съседен имот, дори и да не е проведена административната процедура за поправяне на непълноти и грешки в одобрената кадастрална карта или пък да не е бил предявен иск по чл.54, ал.2 от ЗКИР. Какъв точно иск за собственост следва да предяви, преценява единствено и само ищецът.

От събраните в настоящето производство доказателства се установи, че ищцата е собственик на спорната реална част от процесния недвижим имот Ч. прехвърлителна сделка, обективирана в Нотариален акт за дарение на недвижим имот №192, том VI, дело №1643/1975 г. по описа на Разложки районен съдия Н.М..

По силата на Нотариален акт №165, том I, дело 295/1960 г. по описа на Разложки районен съдия Н.М. праводателят на ищцата - Г.К.П. е признат за собственик на основание давностно владение на дворно място, представляващо имот пл. №183, кв.33 по плана на с.Г. при съседи: К.Б., Г.И.П. и път: образуващо парцел X в кв. 33 и парцел III в кв.35 и дворно място, представляващо парцел IX, пл. №184 в кв. 33 при съседи: наследници на А.Г., Г.И.П. и Б.Г.. С Нотариален акт за дарение на недвижим имот №192, том VI, дело №1643/1975 г. по описа на Разложки районен съдия Н.М., Г.К.П. и П.И.П. са дарили на ищцата притежаваното от тях ДВОРНО МЯСТО - имот пл.№183, кв.33 по плана на с.Г., о.Б., при съседи: К.Б., Г.И.П. и път.

С Нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка №123, том III, рег.№3005, дело №400/01.11.2011 г. по описа на Нотариус С.В. бащата на ищцата /Г.К.П./, заедно с Р.Г.К. и Н.Г.Н. са прехвърлили на ответника срещу задължение за издръжка и гледане собствеността върху притежаваните от тях 8/10 ид.ч. от УПИ III, пл. №285 в кв. 29, ведно с построената в имота ЕДНОЕТАЖНА ЖИЛИЩНА СГРАДА със застроена площ от 80.00 кв.м. С Нотариален акт за покупко-продажба №177, том. 1, peг. №1727, дело №156 от 2016 г. по описа на нотариус С.В. на ответника е прехвърлена още 1/10 ид.ч. от описаното УПИ, като същия се легитимира като собственик на общо 9/10 ид.ч. от него, а останалата 1/10 ид.ч. е собственост на ищцата на основание наследствено правоприемство от нейната майка П.И.П..

От заключението на вещото лице по първоначалната и по допълнителната СТЕ се установи, че за с.Г. има разработени два плана – първият, одобрен със Заповед №452 от 22.10.1929 г., а следващият - одобрен със Заповед №19-0329 от 25.07.1991 г.

Установи се, че по плана на с.Г. от 1929 г. за имот пл. №183 в разписния лист е записано ливада на името на Г.К.П., за който са отредени УПИ IX и УПИ X в кв. 33 и УПИ III в кв. 35. По същия план за имот пл.№184 в разписния лист е записано ливада на името на Г.К.П., като за него е отреден УПИ IX в кв. 33. Съгласно допълнителното заключение на вещото лице по плана на селото от 1929 г. 160.94 кв.м. от имот пл. №183 попадат в УПИ IX, пл. №184 в кв. 33, а с одобряването на КРП на селото от 1991 г. от УПИ X, пл. 183 в кв. 33 по плана от 1929 г. се придава към УПИ IX, пл. №184 в кв. 33 още 173.25 кв.м. като по новия план се обособяват съответно УПИ XIV, пл. №286 и процесното УПИ XIII пл. №285 в кв. 29. От двете експертни заключения се установи, че няма данни както по плана от 1929 г., така и по този от 1991 г. да са уредени продаваемите места, респ. регулационните сметки. Към първоначалното заключение е изготвена и комбинирана скица с отразени имотите по двата действали плана, като вещото лице е индивидуализирало спорната част с площ от 311 кв.м.

Съдът намира за неоснователни и недоказани наведените в производството от ответната страна твърдения, че ищцата не е собственик на спорната реална част поради това, че извършената в нейна полза прехвърлителна сделка е нищожна, респ. поради това, че ответника е придобил частта от нейния имот по силата на проведена регулационна процедура по уреждане на продаваеми места по регулация, при приложението на регулационния план на с.Г. от 1991 г., а алтернативно на това - по давност считано от 1991 г. до 2017 г. посредством присъединяване на владението на праводателя на ответника.

Изцяло неоснователни и недоказани останаха твърденията, че извършеното в полза на ищцата дарение е нищожно, тъй като е прехвърлена собствеността върху дворно място, описано като имот с пл. №183 в кв. 33 по плана на селото, а към този момент е действал регулационния план на селото, съгласно който за това дворно място са били отредени няколко парцела, като с оглед приложената според ответника регулация от 1929 г. е недопустимо извършването на прехвърлителни сделки с дворно място, за което е отреден нов парцел.

По отношение твърдението на ответника, че регулацията от 1929 г. е била приложена не се представиха никакви доказателства. От заключенията на вещото лице се установи, че няма данни за уреждане на продаваемите места по регулацията от 1929 г. В тази връзка следва да се има предвид, че към момента на одобряване на регулационния план за селото от 1929 г. е действал Закона за благоустройството на населените места в Княжество /Царство/ България от 1905 г. /отм. 1941 г./. Разпоредбата на чл.34 от Закона за благоустройството на населените места в Царство Б. изрично предвижда, че когато към едно дворище се придава съседно място, според утвърдената дворищна регулация, стопанинът на такова дворище е длъжен да отчужди продаваемото се към двора му съседно място най-много в 3 години време. След тоя срок съседът може, ако пожелае, да заяви в кметството да бъде снабден с изпълнителен лист, за да събере стойността на мястото си, което се придава по регулация към съседен двор. Ако тези условия не бъдат изпълнени, дворищната регулация не може да се приеме за приложена, а отчуждителното й действие за настъпило. В случая след като по делото липсват доказателства да са изпълнени условията на действащия благоустройствен закон за придадените части в размер на 160.94 кв.м. от имот пл. №183 към УПИ IX, пл.№184 в кв. 33, то не може да се приеме, че по отношение на тези имоти регулацията е приложена. С оглед на неприложената регулация от 1929 г. за процесиите имоти, то обстоятелството, че праводателите на ищцата са прехвърлили притежавания от тях недвижим имот като дворно място не може да обоснове извод за нищожност на извършената сделка.

Независимо от изложеното, възражението на ответника за нищожност на договора е неоснователно и поради това, че от описанието /индивидуализирането/ на един имот по отменен план или не по действащя такъв не води до невъзможен предмет на сделката, след като се установи, че имот с такова местоположение и граници е съществувал към момента на нейното извършване. Имотът, предмет на оспорения нотариален акт за дарение, е индивидуализиран в нотариалния акт по местонахождение и съседи, като дворно място с пл. №183 в кв.33 по плана на с.Г., което съответства на установения статут на имота към този момент, доколкото по делото няма никакви данни по отношение на спорните имоти да е била приложена регулацията от 1929 г. Предмет на вещни права могат да бъдат само самостоятелни вещи, тоест само вещи, които са разграничени от другите вещи. Когато вещта е поземлен недвижим имот /част от земната повърхност/, границите между отделните имоти са изкуствени, прокарани от човека съобразно правото на собственост. Съгласно §5, т.2 от ДР на ЗУТ и чл.24, ал.2 ЗКИР, поземлен имот е част от територията /земната повърхност/, включително и тази, която трайно е покрита с вода, определена с граници съобразно правото на собственост. За да бъде разграничен един такъв поземлен имот от друг имот, не е нужно границите му да бъдат нанесени материално, Ч. поставяне на ограда или други гранични знаци или Ч. нанасяне в кадастрален или регулационен план или в кадастралната карта. Достатъчно е един юридически акт да ги посочва така, че те да могат да бъдат определени. Следователно, липсата на техническо отразяване на границите на един имот в действащите подробни устройствени планове и/или в кадастралната карта, не прави имота негоден обект на правото на собственост, респективно негоден предмет на иск за защита на вещни права, още по-малко пък нищожен акт на разпореждане, когато границите на имота могат да бъдат определени въз основа на посоченото в акта за собственост- в този смисъл е и Тълкувателно решение №8 от 23.02.2016 г. по тълк.д. №8/2014 г. на ВКС, ОСГК.

Дори и да се приеме, че към момента на сделката имот с пл. №183 е бил урегулиран, то прехвърлянето на имота, за който са отредени съответни парцели по регулация, няма за последица нищожност на сделката поради липса на предмет, доколкото въпроса опира единствено до индивидуализация на прехвърления имот. Липсата на идентичност на описан в легитимен документ имот с претендиралия такъв, е въпрос на основателност на предявения собственически иск, но не обуславя нищожност на сделката, на която ищецът основава претендиралото право на собственост. Доколкото се установи, че прехвърленият на ищцата имот е индивидуализиран с основните си белези и съществува на място, като е идентичен с притежавания от нейните праводатели, респ. с част от процесния имот, собственост на ответника, то начинът, по който е описан в документа за собственост на ищцата, е напълно ирелевантен за спора, още по-малко може да обоснове извод за нищожност на нотариалния акт.

На следващо място неоснователни и недоказани останаха твърденията на ответника, че същия е придобил собствеността върху спорната реална част по силата на проведена регулационна процедура по уреждане на продаваеми места по регулация, при приложението на регулационния план на с.Г. от 1991 г.

При спор за собственост върху част от имот, за която се поддържа, че е била придадена по регулация към съседен имот, в тежест на лицето, което твърди, че регулацията е била приложена, е да докаже това /Решение №122/6.06.2014 г. по Г.д. №6600/2013 г., I г.о. на ВКС/. В същия смисъл и съда с доклада по делото е разпределил в тежест на ответника установяване на обстоятелството, че е придобил по регулация от 1991 г. Въпреки така разпределената доказателствена тежест от ответната страна не бяха ангажирани никакви доказателства за установяване приложението на регулацията от 1991 г. на която основава собственическите си претенции.

Към момента на одобряване на дворищно-регулационния план за с.Г. от 1991 г. е действал ЗТСУ /в сила от 01.06.1973 г., отм. бр. 1 от 02.01.2001 г.; в сила от 31.03.2001 г./ В действителност влезлият в сила дворищно-регулационен план при действието на ЗТСУ /отм./ има пряко вещноправно действие /чл.110 от закона/, т.е. правото на собственост върху придадените по регулация части от един имот към друг се придобиват по силата на самата регулация от момента на влизане в сила на плана. Но това е така само, ако регулационният план е приложен. Относно въпроса кога следва дворищно-регулационен план да се счита приложен, при действието на ЗТСУ, следва да се има предвид указанията дадени в ТР №3/1993г., ГД №2/1993 г., ОСГК, съгласно което прякото вещно-правно отчуждително действие на дворищно - регулационен план е под условие, което има прекратителен характер - отчуждителното действие на регулационен план настъпва от момента на влизането му в сила, но окончателното разместване на собствеността настъпва от момента, в който този план бъде „приложен“, при наличие на предпоставките по чл.33, ал.1 и ал.2 ЗТСУ /отм./. Когато ДРП е създаден при грешна кадастрална основа, когато в него има явна фактическа грешка или е утвърден при съществено закононарушение /хипотезата на чл.ЗЗ, ал.1 ЗТСУ/, прилагането му е налице, когато продаваемите части се заемат по установения в закона ред и владението върху тях от новия собственик продължи повече от 10 години. В останалите случаи /хипотезата на чл.ЗЗ, ал.2 ЗТСУ/ планът се счита за приложен при изпълнение на законните условия за заемане на продаваемите части от новия собственик - когато бъде изпълнена процедурата по обезщетяване на собственика на отчуждената част; при доброволното и предаване или при снабдяване с изпълнителен титул при погасено вземане за обезщетение. В тези две хипотези на чл.ЗЗ ЗТСУ /отм./ настъпва съвпадение на имотните граници с регулационните линии и се говори за прилагане на дворищно-регулационния план. Тези изводи следват от TP №1l/15.07.1993 г. на ОСГК на ВС. Обобщението, което се прави в това тълкувателно решение е, че за приложен план говорим когато настъпят условията за превръщане на парцелните граници в имотни линии.

Като се има предвид, че с влезлия в сила дворищно-регулационен план от 1991 г. за с.Г. е предвидено придаване на реални части между имотите на страните, а по делото от ответната страна не са ангажирани и представени доказателства да е заплащано обезщетение между собствениците или да е налице 10-годишно владение след заемане на реално придадените части от имоти съгласно новата регулация, то не са налице основанията на чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗТСУ /отм./, респ. дворищно-регулационния план от 1991 г. за с.Г. не е приложен към датата на влизане в сила на ЗУТ. Извод в тази насока следва и от заключението на вещото лице по първоначалната и допълнителната СТЕ, от която се установява, че няма вътрешна ограда между двата парцела и няма данни за увредждане на сметки по регулацията както от 1929 г., така и от 1991 г.

Съгласно §6, ал.2 от ПР на ЗУТ, действащите към деня на влизане в сила на този закон дворищно-регулационни планове могат да бъдат приложени по досегашния ред в 6- месечен срок от деня на влизането в сила на закона. Съгласно §6, ал.4 от ПР на ЗУТ след влизане в сила на дворищно-регулационните планове по ал.3 те могат да бъдат приложени по досегашния ред в 6-месечен срок от деня на влизането им в сила. ЗУТ влиза в сила от 31.03.2001 г. Съгласно §8, ал.1 от ПР на ЗУТ след изтичане на сроковете по §6, ал.2 и 4 отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени дворищно-регулационни планове за изравняване на частите в образувани съсобствени дворищно-регулационни парцели и за заемане на придадени поземлени имоти или части от поземлени имоти се прекратява. В конкретния случай става въпрос за дворищна регулация с придаване на части от съседен имот. Тъй като по делото не бяха ангажирани доказателства, че е приложена регулацията от 1991 г. на с.Г. по отношение на спорните имотни, то в сроковете по §6, ал.1 и 2 от ПР на ЗУТ, т.е. в срок до 30.09.2001г, следователно, съгласно § 8, ал.1 от ПР на ЗУТ отчуждителното действие на РП на с.Г., одобрен със Заповед №19-0329 от 25.07.1991 г. е прекратено, считано след 30.09.2001 г. Същото се отнася и за продаваемите части по регулационния план от 1929 г., за който отново липсват доказателства да е била приложена регулацията.

Съгласно постановките на ТР №3/1993 г., ГД №2/1993г., ОСГК приложеният дворищно-регулационен план става кадастрална основа за последващия, а регулационните линии по преходния - имотни граници за действащия план на населеното място. В случай че предшестващият план не е приложен, се отива към по-ранния, докато се установи приложен план или положението на имотите към първия одобрен дворищно-регулационен план на населеното място. В процесния случай се установи, че за с.Г. има разработени два плана – първият, одобрен със Заповед №452 от 22.10.1929 г., а следващият - одобрен със Заповед №19-0329 от 25.07.1991 г., като и за двата плана не е доказано да са приложени, а дори напротив - установи се, че не са приложени. С оглед на това, че отчуждителното действие на дворищно-регулационния план от 1991 г. е отпаднало поради неприлагането му, както и че предходния план от 1929 г. също не е приложен, то по делото се установи, че процесната реална част от УПИ Х1П пл.№285 в кв.29 не е собственост на ответника на наведеното от него придобивно основание, а именно приложена регулация от 1991 г.

От изложеното дотук се установи, че спорната реална част не е преминавала по силата на регулация в собственост на ответника, поради което същата е част от собствения на ищцата недвижим имот, представляващ  ДВОРНО МЯСТО - имот пл. №183, кв.33 по плана от 1929 г. на с.Г., о.Б., целия с площ графично измерен 1 836.35 в.м., при съседи: К.Б., Г.И.П. и път.

Съдът намира за неоснователно и недоказано в настоящето производство и наведеното от ответника при условията на алтернативност основание, легитимиращо го като собственик на процесната реална част, а именно давностно владение, осъществявано от одобряването на регулационния план за селото през 1991 г. до 2017 г., включително и Ч. присъединяване на владението на неговия праводател.

От една страна следва да се отбележи, че в процесния случай неоснователно ответника се позовава на присъединяване на владението на своя праводател, за който в случая от свидетелските показания се установява, че е именно бащата на ищцата и дядо на ответника - Г.К.П..

Съгласно чл.82 от Закона за собствеността владелецът може да присъедини към своето владение и владението на праводателя си, т.е. присъединяването на владението е допустимо само при наличие на правоприемство между двамата владелци: общо правоприемство /при наследяване/ или частно правоприемство /когато вторият владелец получава владението върху определен имот от предходния владелец на правно основание, което е годно да прехвърли собствеността върху имота/. Владелец от своя страна е лице, което упражнява фактическа власт върху чужда вещ с намерението да я свои. Владението е факт, а не право и следва да се ограничава от правомощието „владение“ като част от правото на собственост. В настоящия случай не е спорно по делото, че праводателят на страните Г.К.П. е бил собственик както на дарения на ищцата недвижим имот, така и на този, прехвърлен в полза на ответника. Същият е упражнявал фактическа власт върху тези имот, вкл. и по отношение на процесната реална част в качеството си на собственик, а не владелец. Владелецът от своя страна не може да присъедини владението на собственика на имота, тъй като владението на собственика е елемент от правото му на собственост върху имота и не е от значение за срока на придобивната давност, който може да тече само в полза на лице, което не е собственик. В този смисъл е Решение №538 от 14.06.2010 г. на ВКС по Г. д. №930/2009 г., I г.о., ГК, указващо, че владелецът не може да присъединява времето на владението на собственика на имота. Ето защо неоснователно ответника се позовава на присъединяване на владението на своя праводател, доколкото в случая изобщо не може да се говори за владение като фактическо състояние, а за осъществявано от собственика право на владение като част от правото му на собственост. С оглед на това, че ответникът не може да се позовава на присъединяване на владението от своя праводател и като се има предвид, че същия е във владение на процесното УПИ от 2011 г., то безспорно не е изтекъл законоустановения 10-годишен давностен срок, необходим за придобиване на спорната реална част по давност, без изобщо да се изследват останалите предпоставки на владението, за които в случая също не са налице. В тази връзка следва да се има предвид, че ответникът не е добросъвестен владелец и спрямо него намира приложение именно 10 - годишната придобивна давност, тъй като дворищно-регулационен план, приет по реда на ЗТСУ и неприложен в сроковете по §6, ал.2 и 4 от ПР на ЗУТ, поради което е отпаднало отчуждителното му действие, не съставлява правно основание, годно да прехвърли собственост по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС /в този смисъл Решение №225/10.12.2013 г. по Г. дело М2253/2013 г. на първо г.о. на ВКС/. Ако дворищно-регулационният план е приложен продаваемото място не може да се придобие по давност, тъй като придобиването е станало на друго основание - отчуждителното действие на дворищната регулация, което съгласно чл.110, ал.1 от ЗТСУ настъпва с влизане в сила на плана. Такъв план не може да бъде основание за установяване на добросъвестно владение и поради обстоятелството, че дворищно-регулационният план при действието на ЗТСУ представлява първично придобивно основание, тъй като собственикът на парцела, към който има продаваеми места, става техен собственик по силата на закона и независимо от това кой е собственик на имота, от когото тези места се отчуждават. В този смисъл е без значение дали прибретателят знае или не, дали придобива от собственик, а това е второто условие за наличие на добросъвестно владение съгласно чл.70, ал.1 ЗС. Ако се установи владение върху такова дворно място /по неприложен план или по дворищно-регулационен план с отпаднало отчуждително действие/ тази реална част не би могла да се придобие по кратката придобивна давност. При действието на ЗТСУ продаваемото дворно място не би могло да се придобие и с десетгодишно владение, тъй като чл.59 ЗТСУ /отм./ не позволяваше придобиване на реални части от парцели по давност. С изменението на чл.59 ЗТСУ в ДВ, бр.34/2000 г., в сила от 1.01.2001 г. се предвиди такава възможност, но само ако владяната част отговаря на изискванията на минимални размери за площ и лице. Това правило не се прилага, ако частта се присъединява към съседен имот при условията на чл.28, а оставащата част отговаря на изискванията за минимални размери или също се присъединява към съседен имот. По същият начин е уреден въпросът и с чл.200 ЗУТ, вкл. и след изменението на разпоредбата с ДВ, бр.36/27.04.2004 г. Следователно, ако тези предпоставки са налице, с оглед действащата редакция на чл.200 ЗУТ, реалната част от съседния имот може да се придобие по давност след десетгодишно владение. В настоящия случай се установи, че по отношение на ответника не е изтекъл законосустановения 10-годишен давностен срок до предявяване на иска, поради което и твърдението му за придобиване на имота по давност е изцяло неоснователно.

То е неоснователно и поради обстоятелството, че процесната реална част не би могла да бъде придобита по давност, тъй като независимо от предвидената с изменението на ЗТСУ, респ. с разпоредбата на чл.200 от ЗУТ възможност реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места да се придобиват Ч. правни сделки или по давност, то процесната не отговаря на изискванията за минимални размери по площ и лице по чл.19 от ЗУТ.

Отделно от всичко гореизложено от ангажираните в настоящето производство доказателства по делото не се установи й доказа ответникът да е осъществявал давностно владение по отношение на процесната реална част с всички изискуеми от закона признаци. Показанията на разпитаните в тази връзка свидетели от страна на ответника по никакъв начин не установиха осъществявано от него давностно владение, доколкото съдържаха само общи твърдения, но не и конкретика по отношение на местоположението на спорната част, нейната индивидуализация, нито фактическите и/или правни действия, които ответникът е упражнявал спрямо нея. Нито един от свидетелите на ответната страна не индивидуализира по местоположение и размер частта която твърди, че знае ответника да е владял, както и осъществяваните от него действия спрямо тази част и периода от време, през който е осъществявал фактическата власт. Показанията на разпитаните от страна на ответника свидетели са повърхностни, абстрактни, неубедителни и от същите по никакъв начин не се установиха релевантните за спора факти по отношение на твърдяното от ответника давностно владение. Дори напротив - от показанията на изслушаните от страна на ищцата свидетели се установи по безспорен начин, че не ответника, а именно ищцата - лично и Ч. други лица е осъществявала фактическата власт върху спорната реална част от процесния имот. Установи се от показанията на тези свидетели, че ответникът никога не е предприемал каквито и да е действия спрямо тази част нито е бил във владение на същата, а ищцата е полагала всички грижи за нея. В производството по делото не се събраха никакви категорични доказателства, че ответникът изобщо е владял спорната реална част с намерението да я свои, поради което същия не установи и доказа, че е придобил собствеността върху имота на основание давностно владение осъществявано явно, трайно, непрекъснато в продължение на предвидения от закона срок. Твърденията на ответната страна в тази насока не само останаха недоказани, но и се опровергават от другите събрани в производството доказателства, от които се установи, че от придобиването на имота до настоящия момент, включително и спорната от него част се владее и ползва единствено от ищцата и нейните близки, като по отношение на същата ответникът никога не е упражнявал фактическа власт.

 По тези и изложените по-горе съображения съдът намира, че в настоящето производство неоснователно и недоказано остана и алтернативно наведеното от ответника придобивно основание - давностно владение по отношение на процесната реална част от УПИ ХIII, пл.№285, осъществявано от 1991 г. до 2017 г.

С оглед изложеното предявеният иск с правно основание чл.124 от ГПК, следва да бъде уважен като основателен и доказан.

При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата направените по делото разноски в размер на 1`480.74 лева, представляващи разноски за държавна такса, възнаграждение за вещо лице и адвокатско възнаграждение за един адвокат.

Водим от горното, съдът

Р  Е  Ш  И:

 

ПРИЕМА за установено по отношение на Г.П.Н., ЕГН*, от С., о.Р., че Б.Г.Р., ЕГН* от Г.Р., У.„Б.р.”№12, е собственик на 314 кв.м. от УРЕГУЛИРАН ПОЗЕМЛЕН ИМОТ ХIII /, пл.№285, в кв.29 по плана на с.Г., о.Р., о.Б., целия с площ от 878 кв.м., при съседи: УПИ XIV-286, УПИ ХII-284, УПИ II-278, УПИ III-279 и улица, която реална част е при съседи: УПИ XIV-286, част от УПИ XIII-285 и улица, представляваща част от притежаваното от нея ДВОРНО МЯСТО - имот пл.№183, кв.33 по плана на с.Г., о.Б., съгласно притежавания от нея документ за собственост и индивидуализирана с комбинираната скица на вещото лице към експертиза с вх. №5902/18.06.2018 г., находяща се на лист 184 от делото.

ОСЪЖДА Г.П.Н., ЕГН*, от С., о.Р., да заплати на Б.Г.Р., ЕГН* от Г.Р., У.„Б.р.”№12, сумата 1`480.74 лв. за сторените по делото разноски, представляващи държавна такса, възнаграждение за вещо лице и адвокатско възнаграждение за един адвокат.

РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Бл.ОС Ч. Рг.РС в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Преписи от настоящото решение да се връчат на страните по делото.

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ:....................................................